Сун Уей е родена в Шанхай, Китай, през 1973 г. Тя е автор на романи, разкази и есета, една от най-талантливите автори от средното поколение в съвременен Китай. Завършва журналистика в Университета Фудан, Шанхай, и бизнес администрация в Университета по финанси, Шанхай. Известно време работи като директор на една от телевизиите в родния си град, по-късно става генерален мениджър на държавна медия, специализирана в създаване на документални телевизионни филми.  През 2003 г. тя напуска работата си и се отдава изцяло на писане на проза. Творбите й са фокусирани върху безпокойството, преследващо хората в обкръжаващия ги все по-материалистичен свят на фона на бурно развиващата си икономика на Китай.
      Досега са публикувани тринадесет нейни книги, сред които романите „Където цветята разцъфтяват”,Добрите стари дни на демокрацията”, „Наука и закон”, сборниците с разкази „Слънце над богата земя – разкази с продължение” – „Богатите в Китай”, „В името на любовта”, „Приключенията на Мари Киан”, „Витрина на богатството”, есетата „Той – през погледа на една феминистка”,  „Неспокойствието на нашето поколение”, „Любовта на нашето поколение” и др., съдържащи психологически коментари. Нейни романи са публикувани в периодични издания в Китай  - “Изповед на една мечка”, „Човек в бутилка” и др., както и много новели и разкази сред които „Човекът, който се грижеше за орлите”, „Половин вълк”, „Децата на последния етаж” и др. Сун Уей води рубрики в редица национални вестници и списания, за които е написала повече от хиляда журналистически статии.
    Тя е убедена, че писателят трябва да полага максимални усилия в изучаването на  съвременните социални отношения в страната й, затова изследва китайската култура, различните религии в родната си страна, митовете и легендите на различните етноси, съвременните отношения между хората в условията на 
икономически просперитет и свръх–консумация. 
Сун Уей е носителка на няколко национални литературни награди в Китай и през 2011 г. е била поканена да гостува и твори в Корк, Ирландия.
    

СБОГОМ
            разказ от Сун Уей
    Взех рендето от ръката на татко и настоях да си отдъхне малко. Той затътри крака към кухнята.  Забеляза че всекидневната е празна, затътри се обратно към мивката и се зае да мие съдовете, без да го е грижа, че двамата с него просто няма как да се поберем в тясното пространство. Чувах как мивката издава буботещ звук  и едва след няколко минути осъзнах, че не течащата вода е причината за този шум.
    Баща ми изпадна в транс, стиснал в ръка покрита с пяна купа.
 - Все майка  ти ги миеше. Преди две седмици си беше у дома и се занимаваше с тези купи. Как стана така, че съдовете са си същите, а човекът, който се грижи за тях, не е никак добре…
Той рязко ми обърна гръб, като че нещо го беше ядосало.
-  Готви каквото искаш, но защо се взираш в мене така? – гласът му звучеше странно и си помислих, че някаква тежест е затиснала гърлото му.
Баща ми беше мълчалив, вглъбен в себе си човек, съсредоточен, рязко даващ израз на чувствата си. Мама беше неговата пълна противоположност – лека, весела, готова за усмивка по всяко време. Тя се грижеше за прането и хигиената в целия дом, като даваше да се разбере, че това разделение на работата е нещо напълно естествено.
-  Изискващата специална умения работа, като например готвенето, е изцяло подвластно на Ин, но аз освен че готвя, поемам и всички останали сложни задачи, свързани с физическа работа.
Никога по-рано не бях виждал баща си да плаче, затова сълзите му ме изумиха. Ясно си спомням как татко ме потупваше по главата, когато понякога рано сутрин в понеделник се разплаквах на път от дома към детската градина. Мама протестираше:
-  Аз съм родила това дете. Дори ако заслужава порицание, аз ще го сторя! – ако брат ми ме бе потупал по главата, мама се приближаваше до татко и без да пророни дума, почукваше палавия хлапак по главата. Сега и двамата ми родители вече не ходят на работа, пенсионираха се, но това е само официалното положение на нещата – у дома съперничеството между тях продължава – баща ми е директорът, а мама е професор Чен, както и заместник директор по разрешаване на всички въпроси, възникнали в семейството ни.
Бях сигурна, че сега не е време за сълзи. Прибрахме се у дома не да плачем, а да приготвим вечеря за мама. По-точно прибрахме се не да готвим - всъщност оплакванията на мама срещу храната в болницата не са от вчера.  Отидохме си, защото искахме да се отделим от мама, за да обсъдим най-важния въпрос – дали да й кажем истинската диагноза: тя умираше.
Звънецът отвън се обади. Едва открехнах входната врата и брат ми нахълта у дома. Той изгледа татко.
-  Как можахте ти и сестра ми да постъпите така с мен! Когато мама влезе в болница, двамата решихте, че вие ще се грижите за нея, а аз се измъквам. Добре. Защо искате мнението ми сега? Не знаете какво да кажете на мама. Но е сигурно, че става въпрос на живот и смърт, нали? Ами ако аз взема погрешно решение? Помислихте ли как ще живея после, ако състоянието на мама се влоши, като научи лошата новина? Вие искате да се държите мило, загрижено, а аз да бъда лошият – аз да й го съобщя.

Мама седеше на леглото, подпряна върху две възглавници. Мълчеше. Татко ги бе пъхнал зад гърба й, докато аз обядвах, и не му бе останало време да ги махне. Дали заради възглавниците, или защото мускулите й бяха напрегнати, тя седеше със съвършено изправен гръб. С бледо безизразно лице, изцеденото й тяло свито под завивката на бели и сини квадрати, тя приличаше на картина, окачена на стената. На можех да си наложа да я погледна в очите -  приличаха ми на рибешките очи в яхнията от херинга, сервирана по чиниите на масата.
Тишината, възцарила се в стаята, беше непоносима. Във всичките ми спомени гласът на мама неотменно присъстваше в нашия дом. Тате непрекъснато се шегуваше с нейните нравоучения пред мен и брат ми. Как оглушителна бе тишината сега.  Аз и баща ми се спогледахме, след това той хвърли поглед към малкия ми брат - впил поглед в пода, той седеше на единствения дървен стол,  избягвайки очите на баща ни.
Но онова, което веднъж е казано, не може да бъде заличено. Казана дума – хвърлен камък. 
Тате беше помолил и двама ни да се приберем у дома, затова си мислех, че вероятно желае да каже истината на мама. Никога по-рано той не бе изглеждал толкова тъжен и безсилен, затова се почувствах длъжна да изрека на глас онова, което със сигурност сковаваше съзнанието му
 - Мама е интелектуалец, професор.  Цял живот се е борила за истина и справедливост. Нима няма да бъде горчиво разочарована, ако напусне този свят, без да има ни най-малка представа каква е нейната диагноза? Ами ако е решила да използва по някакъв по-мъдър начин времето, което й остава? – успях да сдържа сълзите си, може би затова завърших това трудно изречение, без да го накъсам на  части.
Баща ни кимна с глава.
-  Мисля, че онова, което каза Сяо Мин, е вярно. Не знаем какво би искала да стори майка ви, преди да си замине. Има право да бъде подготвена и да постъпи както пожелае с времето, което й остава.
Баща ми отново бе такъв, какъвто го познаваме – хладнокръвен, съсредоточен. Той впери поглед в брат ми.
-  Сяо Уей, какво мислиш ти?
Брат ми се навъси.
    -  Питаш ме за мнението ми? Че откъде да зная? - лицето на баща ми потъмня, затова Сяо Уей  продължи: - Защо не попитаме доктора? Той със сигурност знае повече от нас.
    Лекарят, за когото говореше брат ми, бе Лиу,  отговарящ за леглото на мама. Причината, поради която баща ми никога не го наричаше Д-р Лиу бяха тънките косъмчета на мястото на истинската брада, които му придаваха твърде младежки вид. Бих желала собственият ми син да учи в медицински университет - само за няколко години ще бъде младеж, наподобяващ Лиу. Макар че Лиу беше твърде млад, той се държеше някак високомерно. Гласът му звучеше така, като че бе директор на целия медицински департамент. 
    Представа си нямах защо брат ми желае да разговаря с Лиу. Има ли някакъв смисъл да се консултираш с лекар за каквото и да било, ако не става дума за някаква диагноза? За моя изненада баща ми кимна  с глава в знак на съгласие и ни поведе към лекаря.
    Лиу изглеждаше напълно сигурен в себе си, докато ни обясняваше за „голямата площ, обхваната от сянката“ в снимката. Той изрече шеговито:
    -  За какво се притеснявате толкова? В цялата ми лекарска практика нито един пациент не е умрял шок, получен в  следствие на преживяна изненада.
    Как е възможно човек да се шегува със смъртта? Но преди да отговоря, баща ни, който нямаше нищо против думите на лекаря, вече бе задал нов въпрос:
     -  Бихме ли наранили пациентката, ако й съобщим истината за нейното състояние, доктор Лиу? – баща ни бе започнал да се обръща към Лиу  с „доктор Лиу“.
    Лиу се усмихна. Той остави медицинските картони на масичката, пъхна ръце в джобовете на лекарската си престилка и заговори делово:
    -  Кажете й, щом желаете. Огромно натоварване е  за вас да криете  подобно нещо от нея. Напълно ви разбирам. 
    Не зная какво в тези думи вбеси баща ми. Напълно сериозен, той изрече:
    -  Не е редно да приказвате така. Всички ние работим за доброто на пациентката!
    Баща ми изскочи от стаята почервенял от гняв, ние го последвахме, стиснали кутиите с обяда в ръце. Баща ни бавно избърса всичките съдове и седна на кревата. Остави найлоновата торба на масата и каза на мама:
-  Чен, трябва да поговорим за нещо.
Очите му потънаха сред кутиите в найлоновата торба, след което той изрече точно същите думи, които бяха изписани върху дъската за съобщения в нашия квартал: – „Поради почистване на резервоара днес следобед няма да има вода“.
Докато татко приказваше, брат ми отдръпна стола си  цял метър от леглото. Аз също се отдалечих две-три крачки. Баща ми също стана, отдръпна се от леглото, като че мама беше някакво избухливо вещество.
През цялото време тя мълча.  Аз се взирах в нея в неподвижния въздух – жена, отпусната на леглото, сякаш изпаднала в транс.
Преди няколко дни, докато  бдях край нея нощем, аз  седях неподвижно, втренчена в спящото й лице. Дълбоките бръчки  по него, така познати за мен като пътеките, по които се прибирах у дома всеки ден, ме изпълваха с болка. След като татко ни беше казал истината за заболяването й, имах чувството, че мама, заедно с нейното горещо, добро присъствие в нашия живот, вече бе преминала на другата страна на бездната – бе станала прекалено далечна и недосегаема, за да се тревожа истински за нея.  Ние, живите, се намирахме на единия бряг, а тя вече пътуваше към другия. 
Столът на брат изскърца, беше го придърпал го по пода – искаше му се да погледне извън отделението. На всички ни се щеше да се отдалечим от тази болница, поне за миг да изтласкаме от мислите си мама и смъртта.  Как не можех да измисля за какво бих могла да се погрижа навън?  Само мама да бе изкрещяла:
-    Изчезвайте всички до един! Оставете ме на мира!
Вместо това тя заговори:
    -  Защо трябваше да ми казвате това, след като се нахраних?  -  отпусна ръка на стомаха си, лявата – на дясната бяха поставили система – и погледна към татко. – А ти защо се държиш по-детински от децата? Много рядко съм имала такъв апетит като сега. Усещам как коремът ми се издува с всяка хапка храна, която поема.
    За наше изумление баща ни отвърна дипломатично, кимайки глава, цяла лавина принудени усмивки потече от лицето му.
     - Вината е моя. Ти имаш право. Критиката на професор Чен е винаги блестящо обоснована – опита се да приказва весело, докосна мама по корема, както палаво дете би докоснало пламъка на свещта с пръсти, след което светкавично се отдръпна назад.
    Погледът на мама докосна всички ни поред.
    -  Наистина ли мислите, че не зная какво ми е? Вече се досещам. Нищо чудно, че миналата седмица не ми дадохте да си видя картона.  Защо ли се чудя, че не ми позволявате да се махна от болницата. Не съм глупачка.  Цяла седмица нищо не приказвате. И си мислите, че като криете от мен, аз нямам никаква представа? – исках да й кажа, че до вчера и ние нищо не знаехме, преди да помолим Д-р Лиу да разчете снимка.  Още не бях успяла да отворя уста, когато мама заяви, оставяйки големи паузи между отделните думи:
     - Искам да се махна от тази болница.
    Татко не знаеше как да реагира.  Адамовата му ябълка започна да подскача нагоре-надолу, той бе неспособен да изрази с думи онова, което изпитва. Щом мама имаше такова желание, ние трябваше да го приемем.  Нима не искахме точно това, когато обсъждахме дали да й кажем истината?
    Мама каза:
 - Нищо няма да се получи, нали? Това ли искаше да кажеш, Джин? Защо искаш да ме държиш тук, да търпя тези болки? Лоша храна, човек не може да спи като хората. Защо да понасям всички тези тръби и шишенца, ако те въобще не ми помагат? Трябва да си тръгна оттук. Незабавно!
Татко се навъси и извика на брат ми:
-  Уей, ела и налей малко здрав разум в главата на майка ти. 
Знаеше, че тя ще послуша брат ми. 
Брат ми скръсти ръце на гърдите си и изрече бавно, отчетливо:
 - Татко, самият ти каза, че мама има право – трябва да изпълним желанието й. Сега тя иска едно единствено нещо.Толкова ли е трудно да получим документите й от регистратурата?
    Мама го подкрепи:
- Точно така. Какво е толкова сложно човек да напусне болницата? Чен, на теб говоря. Защо намесваш детето в цялата тая работа?
Най-сетне, успял да издържи погледа на мама, баща ми изсумтя и заговори тихо:
-  Къде ще отидеш, като се махнеш оттук?  Нима ще получиш по-добро лечение у дома? Ами ако ти се случи нещо у нас?
Мама повиши тон.
 - Че какво лошо има? Планирам да умра у дома. Забранено ли ми е това? Защо не ме оставите да се прибера вкъщи и да стоя там?
Гласът на баща ми прозвуча решително:
 - Никой не казва, че не можеш да се прибереш. Но в това състояние не можеш да пътуваш.
Мама го прекъсна:
 - Кажи ми тогава  в какво състояние да изпадна, за да си отида у дома? Като умра ли?
Татко се обърна към мен и изкрещя:
 - Виж какво стана, Мин! Да й кажа истината - идеята ти се оказа направо блестяща! – бях изумен, че хвърляха вината върху мен, ала не опитах да споря, защото в очите, взиращи се в мен, долавях страх.
 Мама заяви:
 - Съгласни или не, аз се прибирам незабавно у дома. Намерете сестрата и измъкнете от мен всички игли и тръби. Не искате да го направите ли? Добре тогава. И сама ще се справя.
Мама посегна да изтръгне иглата, забита от опаката страна на дланта й. Баща ми изръмжа:
-  Само да си посмяла!
Мама не се отказа и стисна тръбичката в ръка. Баща ми светкавично се хвърли към леглото, за да й попречи. Мама се съпротивяваше, крещеше с цяло гърло:
-  Доведи сестрата! Доведи доктора! Искам документите за изписване от болницата. Искам ги незабавно!
Задъхана, тя се гърчеше, огъваше тялото си, за да отблъсне баща ми, който я притискаше с едната си ръка, а с другата се опитваше да задържи тръбичката. Поставката на системата се залюля, банката с лекарството започна да се поклаща. Брат ми скочи и я грабна.
Аз побързах да кажа:
 - Мамо, не измъквай иглата ти. Ей сега ще доведа сестрата. Не е редно да се държиш така, когато медицинско лице влезе в стаята! – не забравих да подхвърля на татко: - Няма повече лекарство. Вливането е приключило, банката е празна. Нека сестрата дойде да си я прибере. Мама ще отпочине и ще позволи да дадат допълнителни медикаменти.  
Когато доведох сестрата в стаята, брат ми крачеше напред-назад пред прозореца, отпуснал безжизнено ръце. Баща ми беше клекнал до отворената врата на нощното шкафче. Той изваждаше разни неща отвътре – докосваше внимателно всеки един предмет: книгите на мама, кутията за очилата й, дрехи.  Действаше така, сякаш имаше желание да се занимава с това цял век. Тя седеше на леглото права като свещ, двете възглавници пъхнати зад гърба й. 
Пристигна главната сестра – висока и слаба жена на средна възраст, която след толкова дни в отделението вече познаваше мама. Тя се наведе да провери системата, притисна кожата около иглата и стисна тръбичката – така за няколко секунди спря изтичането на лекарството. Давайки си вид, че не усеща напрегнатата атмосфера,  сестрата се усмихна лъчезарно към мама.
 - Професор Чен, казаха ми, че сте искали да извадите иглата. Вярна ли е?
Мама сви устни и нищо не каза.
Главната сестра  я погледна и заговори бавно, сякаш приказваше на палаво дете:
 - Професор Чен, системата е поставена по безупречен начин.  Ако извадите иглата, ще трябва да изчакате известно време да поставим нова, а това означава ново страдание, което бихте могли да си спестите. При това е необходимо да влеем още няколко банки. Може да се наложи да останете още няколко дни.
- Не желаем повече лекарства – обясни татко, слаб, безсилен. -  Днес се прибираме у дома.
- Така ли? – сестрата не изглеждаше така изненадана,     както бе прозвучал гласът й.
- Не го слушайте – обади се неочаквано мама. Тя се усмихна на сестрата. – Всичко е наред. Виждате, че разтворът в банката е  изтекъл почти изцяло. Бихте ли донесли следващата? – тя приказваше така, сякаш всички в стаята с изключение на нея самата бяха деца. Главната сестра веднага откликна:
- Така е.  В банката е останало съвсем малко лекарство. Бях толкова заета! – тя сръчно се справи със задачата си и напусна стаята, стиснала празната стъкленица в ръка, като че нищо важно не се бе случило.
Когато шумът от стъпките й заглъхна, баща ми рязко затвори медицинския картон, остави го на нощното шкафче и почти извика:
 - Нали ти самата преди малко искаше да се прибереш… - не можа да си наложи да изрече „у дома“, като че този израз бе станал табу.
Мама отвърна, без да трепне:
    -  Вече сме платили за лекарството. Ще бъде честа разсипия, ако не изтърпя вливането на всичките банки – колкото и нелогично да звучеше това обяснение, татко го прие без никакво възражение.
    Мама взе бележките с изследванията, които главната сестра бе оставила върху завивката й, и опипом потърси очилата си. Аз скочих да й помогна. Тя дълго време разглежда медицинските термини, притисна кожата около иглата, опипа дозатора и съсредоточена, спокойна, промени скоростта,  с която капчиците от лекарството се спускаха по тръбичката. Изведнъж вдигна поглед към татко и учудено го попита:
-    Джин, защо си тръгваш толкова рано?
    Стиснал кутиите за храна в ръка, баща ми стоеше до вратата вече десетина минути.  Отговорът му прозвуча уверено:
 - Човек не може да държи тези съдове тук. Храната ще се развали.
 - Добре – каза мама, след това ме помоли да сравня номерата, изписани в медицинския картон с тези, отпечатани върху банката с лекарството. След няколко минути се обърна отново към татко:
 - Защо още се мотаеш тук, Джин?
Баща ми повиши глас и този път наистина звучеше така, сякаш наистина бе сърдит.
 - Чакам инструкции от тебе, професор Чен! Не ме карай да изпълнявам разни глупави задачи, просто защото не ти идва нищо смислено наум. Не бих го приел като комплимент, ако някой тук спомене, че зная точно каква храна ти харесва и каква не можеш да понасяш. Не е нужно да ми казваш какво искаш – зная какво ти се яде. Но що се отнася до други неща, предпочиташ всеки да живее самостоятелно. Виж, в това не мога да ти помогна.
Изведнъж осъзнах, че „всеки да живее самостоятелно“ се отнася до финансовото състояние на родителите ми. През четиридесетте години от брака им всеки бе имал своя банкова сметка, свои спестявания, своя банкова карта. Редуваха се, когато се налагаше да купуват мебели и домакински уреди; всеки по поел плащанията по образованието на едно от децата. Никога не се бяха сблъсквали с необходимостта да прехвърлят суми от банковата сметка на единия към сметката на другия. 
Баща ми заговори:
 - Толкова си объркана. Кой би повярвал, че си професор, преподавал на толкова студенти, дори си била заместник декан на цял академичен департамент?
 - Прав си – мама отпусна глава. – Да, прав си. Време е да внесем яснота в ситуацията.
Мама ме помоли за затворя плътно вратата и заяви, че иска да каже нещо пред всички ни. Имала дебитна карта, издадена от банка CITIC на Китай, други две карти и депозити в Строителната Банка на Китай, като спестяванията й възлизали на 1.5 милиона юана и трийсет хиляди долара. Гласът й звучеше така, сякаш четеше речта на собственото си погребение. Информира ни, че според закона в случай на смърт на титуляря на банковите сметки, личната му карта ставала невалидна.  Ако членовете на семейството направели постъпки за получаване парите, трябвало да разполагат с нотариално заверено завещание, за изготвянето на което се заплаща  три процента от цялата сума в полза на държавата. Забелязах, че за най-близките си използва местоимение в трето лице, множествено число по време на цялата мини-лекция.
 - Това възлиза на десетки хиляди – изрече мама, наблягайки на точната сума, която беше пресметнала. След това помоли баща ми да се върне у дома, за да донесе личната й карта и всички останали нейни банкови документи. Беше решила да прехвърли всичките си пари на баща ми така, че семейството да претърпи минимална загуба.
Татко буквално изхвърча от стаята. Мама се обърна към мен:
 - Мин, сигурно Сионсион  се е прибрал от училище. Отиди до дома и го доведи при мене. Искам да видя внука си още веднъж.  

На път за дома няколко пъти натисках педала на газта. Беше ранна пролет, всичко бе потънало в зеленина. Карах все по бързо, а гледките зад прозореца на автомобила бяха все по-пищни. Когато се прибрах у дома, Сионсион пишеше домашното си на масата във всекидневната стая. Малкото му, слабо телце изглеждаше като заковано на стола. Домашната ни помощница се появи усмихната, стиснала половин зелка в ръка.
Приближих се до Сионсион, той се разсмя и опита да ме отблъсне встрани. 
 - Какво правиш, мамо? Имам гъдел. Не виждаш ли, че Сионсион си пише домашното? Не бива просто да нахълташ и да го смачкаш в прегръдката си – каза момчето. Миришеше на благоуханния сапун, с който бяха опрани дрехите му. Беше твърде  силен за единадесетгодишен хлапак. Освен това се бе научил как да замаскира престорената си свенливост.
Взех палтото му, което висеше на закачалката и казах:
-    Облечи се. Ще те заведа на едно място.
Сионсион отмести встрани всички тетрадки и отворени книги, скочи от стола и нетърпеливо напъха едната си ръка в ръкава, очаквайки да му помогна да се справи с палтото. Не изгуби нито секунда, любопитството му пламна като пожар.
 - Къде ще ходим? Кажи ми къде.
Изведнъж го съжалих. Обърнах се към него:
 - Мама е виновна. Каза ти нещо, без да обмисли, но разбра, че не бива.
Макар че настояваше упорито и цялото му лице потъна в облак от разочарование, аз го накарах да си съблече палтото и отново да го оставих на закачалката. Знаех, че смъртта не е заразна, но се страхувах, че нещо непоправимо ще остави своя отпечатък върху сина ми. Опитвах се да убедя себе си, че не бива Сионсион да вижда баба си в това състояние. Щях да го заведа при нея, когато тя се почувства по-добре. Само че тя никога нямаше да се почувства по-добре. С всеки изминал ден се приближаваше все повече към небитието.
Обадих се на съпруга си Хаомин, взех го от работа и поехме  към болницата.
Когато пристигнахме в отделението, баща ми още не беше дошъл. Брат ми, който все така седеше на стола, приведен над мобилния си телефон, ме изгледа така умолително – сякаш бе удавник, който в последния миг бе зърнал някаква сламка.
Обясних на мама:
    -  Сионсион има изпит утре – така се е случило. Учителката ги е задържала в училище, за да ги подготви допълнително… - Мама нищо не каза. Побързах да побутна Хаомин до леглото й.  – Виж, Хаомин е тук. Отвлякох го от началника му.
    Мама кимна.
     - Хубаво е, че е дошъл.
Баща ми се върна с малка кожена чанта.

Мама извади всичките банкови карти и документи за спестяванията си и започна да ги подава поред на всички. Когато протегнатата й ръка се насочи към Хаомин, той отстъпи зад мене и не ги взе. След това предадохме всичко на баща ми. Мама съобщи колко пари има във всяка карта и баща ми записа всичко. Усещах дъха на Хаомин във врата си. Той ме докосна с пръст по гърба. Знаех, че иска да ми каже нещо, но в стаята беше така тихо, че шепотът му щеше да прозвучи като изстрел. 
Мама взе химикалката и тетрадката от татко, сложи очилата си и започна да пише.  Знаехме, че записва PIN кодовете – последната жизненоважна процедура. Когато тя предадеше малката тетрадка на татко, той щеше да напусне болницата, после щеше да се запъти към някой банков клон с кожената чанта в ръка – с това прощалната церемония щеше да приключи, въпреки че някои от нас все още щяха да хълцат тихичко. След това щяхме да махнем възглавниците зад гърба на мама и щяхме да я оставим да си отдъхне. Един от нас щеше да остане при нея през нощта, а останалите щяха да се разпръснат  по домовете си. Бяхме решили да се редуваме, докато смъртта изцеди последната капка живот – до деня, когато тя щеше да си отиде завинаги от нас.
Ала изведнъж мама престана да пише и се вгледа поред във всеки един от нас над очилата си. Опитах се с жест да я помоля да ни съобщи какви са намеренията й, но по лицето й открих единствено израз на неприкрита враждебност.
Тя заговори, произнасяйки отчетливо всяка дума:
 - Наистина е важно. Как така лекарите не споменаха пред мен нито дума за болестта? – объркан, баща ми потри ръце – нямаше никаква представа какво се опитва да каже мама. Мама още веднъж спря поглед върху всеки един от нас. – Вие сте възрастни хора, нали?И си въобразявате, че можете да ме надхитрите, а? – изведнъж тя изрече с открита ярост: - Всички ме лъжете, нали! Направихте го нарочно. Въобще не биваше да опитвате такива шегички с мене!
Отначало помислих, че мама има предвид  Сионсион и ме обля студена пот. Погледнах крадешком към татко и брат ми, но те стояха неподвижни, замръзнали на местата си. Мама пое дъх и се обърна към мене: 
 - Мин, ти ми кажи! Кой лекар ти каза за болестта ми? – острият й тон ми подсказа- тя ни обвиняваше, че сме измислили всичко.
Трябваше да й кажа истината. Споменах името на Лиу и бях принудена да повторя онова, което той разкри сутринта пред мен и баща ми. По дяволите! Надявах се, че ще бъда последният човек на света, на когото ще се наложи да изрече тези жестоки думи пред мама.
Ала тя реагира много по-различно от начина, по който се бе държала по-рано. Тя отвърна с остър, гневен тон:
 - Щом е така, защо лекарствата ме карат да се чувствам по-добре? Дори и състоянието ми да не се е подобрило, то със сигурност не се е влошило. 
Не знаех какво да говоря. Този път тя се нахвърли срещу татко:
 - А ти защо не си уведомил департамента, в който работя, че става въпрос на живот и смърт? Как си позволяваш да заблуждаваш колегите ми с долни лъжи!
В думите на мама имаше логика. За хора от нейното поколение беше напълно естествено да обсъждат личните си проблеми с началниците си по месторабота, които научаваха истината много по-рано от членовете на семейството.
Баща ми се противопостави, леко подразнен:
 - Тъкмо ти не ни позволи да се свържем с департамента в университета, защото не желаеше да им досаждаш!
Последните му думи бяха заглушени от дрезгавия глас на мама:
 - Как не те е срам! Продължаваш да лъжеш. Знаеш ли – твърде късно е да импровизираш по този начин!
Брат ми също закрещя:
 - Татко, истина ли е онова, което каза? Аз не бях тук, когато докторът ви е съобщил. Какво става тука?“
Той още не беше замлъкнал, когато татко го удари по лицето с опакото на ръката си. Брат ми прикри устата си с длан, шокиран, прекалено възмутен, неспособен да си поеме дъх и да изкрещи някакъв груб отговор. Последният път, когато този тридесетгодишен мъж беше получавал плесница, бе преди двадесет и пет години. Изтичах и прегърнах треперещото рамо на брат си, за да го накарам да се успокои. Забелязах, че Хаомин вече пристъпва към вратата. Изглеждаше унизен, видимо разкъсван между желанието да си отиде и чувството на човешко достойнство, което ми диктуваше да остане в стаята. Сигурно си мислеше, че всички в семейството на жена му са полудели.
Мама каза:
 - Зная, че не умирам. Но като ви гледа човек, би решил, че най-горещото ви желание е да пукна колкото се може по-скоро. – Тя вдигна тетрадката и заяви: - Питам ви за последен път: истина ли е онова, което ми казахте, или е лъжа? Ако имате наглостта да го повторите още веднъж пред всички, ще ни напиша PIN кодовете, ще ви дам личната си карта и документите за депозитите ми в банката. Можете да прехвърлите парите на сметка на името на онзи, който ще отговаря за тях. Ще ви дам дори дела си от къщата. Ще даря тялото си на научния институт, така че ще ви освободя от излишните разходи по погребението и необходимостта да ми купувате парцел за гроб.
Никой не каза нищо. Всички полагахме усилия да не дишаме прекалено шумно. Онзи, който заговореше пръв, щеше да бъде наречен маниак, готов да запокити човек в гроба, за да измъкне парите му.
Мама започна да се смее. Трудно ми беше да преценя, дали смехът й  е по-скоро режещо хаплив, горчив или просто бе смях на почувствал облекчение човек, изплъзнал се от лапите на смъртта. Усещах как кожата ми настръхва. Тя приказваше на себе си и продължаваше да се смее:
 - Не им ли беше достатъчно, че си съдрах кожата от работа за това семейство през последните шейсет години!  Сега, когато съм стара и никому ненужна, те ми желаят смъртта, макар че пред мен има още толкоз години живот! И как се получи така – след толкова години блъскане като съпруга и майка изведнъж се оказва невъзможно да ме понасят около тях?
Баща ми я прекъсна:
 - Добре. Права си! Ти си самото олицетворение на истината. Ние просто се мотаем наоколо и чакаме първата възможност да се нахвърлим върху трупа ти. Сигурно съм откачил, за да ти правя компания всеки ден, свит на този мизерен сгъваем стол – татко млъкна, пое си дъх, после изстреля: - Продължавай прекрасния си живот тук. Аз ще се прибера у дома и ще се наспя като хората.
Хаомин отказа да слезе с асансьора заедно с баща ми. Когато го изпращах от болницата, той не престана да ми подмята остри забебежки:
 - Защо ме довлече тук – за да ми хвърлиш в този капан ли? Приличах точно на онзи зет, който едва чака да грабне полагащата му се част от парите. Трябват ли ми пари на мене? Да не би случайно семейството ми да е останало гладно и жадно? За такъв човек ли ме мислиш? При това тя изглежда напълно жизнена!
 - Хубаво – отвърнах аз. –Аз те подредих така. Днес аз изработих всички ви. 
На входа на болницата помолих Хаомин да наблюдава Сионсион, докато момчето заспи.
 - Сигурно само аз ще остана при нея тази нощ  - тъкмо му бях обърнала гръб, когато Хаомин ме хвана за ръка. Лицето му изглеждаше твърде странно.
- Слушай, мисля, че майка ти е добре. Въобще не прилича на човек, тръгнал да умира. Ти не я заблуждаваш, нали?
Баща ми и аз отидохме отново при доктор Лиу. Брат ми също дойде с нас. Искаше да чуе със собствените си уши дали наистина докторът беше приказвал нещо за скорошна смърт на мама.
Осведомих Лиу, че вече трети ден мама отказва да повярва в поставената й диагноза. Дори ме беше помолила да й донеса в отделението всички медицински книги за човешкото здраве, които се продаваха в близката книжарница. Беше помолила баща ми да й донесе лаптопа и веднага плати на болничната управа, за да разполага с безжичен интернет. Отрупа се с книги, прерови интернет - търсеше какви ли не модерни методи на лечение и най-новите технологии, използвани в медицината. Бе настроена с да приеме като чиста монета писанията в интернет за разни шарлатани, а отказваше да повярва и дума от онова, което й приказваха собствените й деца и съпруг.
Баща ми побърза да поднесе своя коментар:
 - Всички сме образовани хора с добри обноски. Обичаме се и вярваме един на друг. Но напоследък тя просто не е на себе си.
 - Изглежда ми напълно нормална – усмихна се Лиу.
Той още не бе произнесъл докрай последната думата от изречението, когато баща ми изкрещя, напълно вбесен:
- Какво имате предвид? За какви ни вземате!
Лицето на Лиу придоби напълно объркан вид. Той не знаеше какво бе разтревожило баща ми. Осъзнавайки, че двамата въобще не приказват за едно и също нещо, аз веднага се намесих и обясних на доктора:
 - Тревожим се, че нещо не е наред с нея – онова което не изрекох, подсказах с жест, потупвайки леко с пръст по челото си. – Може би става въпрос за някакви странични ефекти или усложнения?
  - О! – Лиу кимна с глава, показвайки, че ситуацията му се е изяснила, след което отново заговори с типичния за него самоуверен тон. – Бъдете спокойни. Няма нищо тревожно. Нали вече ви казах, че никой пациент не е умрял поради шока, предизвикан от диагнозата, която му е поставена? Просто никой не желае да повярва, че ще умре. Всички са убедени, че са изключение от правилата на смъртта. Имам опит с доста подобни пациенти тук. Дори когато в гърлото му е напъхан интубатор, пациентът продължава да изисква още и още лекарства,  да не би да се окажат недостатъчно.
  - Ако продължава така – каза тихо баща ми, - ще бъде наистина тежко за всички нас – той продължаваше да мърмори тази мисъл по целия път до дома, вероятно без да осъзнава, че го прави.
Мама започна да ни изнася по три-четири лекции на ден. Според нея каква била ползата от съвременната медицина, щом е безпомощна да се справи с една обикновена простуда? Нима не е по-добре хората да прибягват до народните вярвания, когато се разболеят, да протегнат ръка към мъдростите, опазени през вековете в различните части на страната? Освен това ни осветли относно факта, че всеки един от нас носи раково заболяване в организма си и онези, които не могат да се справят с него, са просто хора със слабо тяло и още по-слаб дух. Накара ни да разберем, че някои се отървават от тежки болести просто като ядат люти чушлета, а други пък прибягват до преварена вода и лечение с наносна тиня като средство за борба с всички страдания на тялото.  Тя твърдеше, че ако човек се храни с речни риби три пъти на ден, би се спасил с лекота от най-разнообразни болежки и неприятности.  Освен това изучи наизуст редица целебни заклинания, които изпяваше няколко пъти поред, седнала по с преплетени крака на пода. Не преставаше да възхвалява легендарните лекари, чиито имена бе включила в изумително дълъг списък. Възнамеряваше да ги посети в Пекин, Гуанджоу, Ухан, Хенан и още десетки населени места в цялата страна.
На времето баща ми критикуваше мама затова, че „желае да изглежда по-умна от останалите във всичко под небето“. Ала критиките на татко никога не набираха достатъчно смелост да се вклинят в лекциите на мама – той  по-скоро ги възприемаше като фон, докато се наслаждаваше на четивото от вестника или пък гледаше телевизия. Ала напоследък в мига, когато мама започнеше да излива томове знания наоколо, баща ми се измъкваше с неубедителни извинения: „ Налага се да измия съдовете от обяда“  или „Трябва веднага да извикам сестрата, защото лекарството в банката е на път да се свърши съвсем скоро“ - сякаш че думите на мама произвеждаха режещи звуци, които той не можеше да понася.
-  Ще умреш ли, ако ти се наложи да ме слушаш още една минута?А? Кажи ми! – на този етап мама наистина започваше да му крещи с пронизителен глас.
Никога по-рано не бе приказвала на баща ми по този начин. Тъй като брат ми и аз бяхме единствената й публика, тя никога не бе очаквала и баща ми да изслушва докрай дълбокомислените й разсъждения. Ала сега сякаш всичките лекции бяха специално предназначени за татко и всяко невнимание от негова страна бе възприемано като жестока обида от нея.   
Макар че мама крещеше на мен, атаката бе насочена очевидно към него.
 - Възрастните хора винаги приказват колко е важно да можеш да се движиш сам, без ничия помощ. Сега наистина осъзнавам какво означава това. Когато жената е здрава и млада, всички около нея се интересуват как се чувства. Но когато остарее и заболее, никой не го е грижа да й отдели пет минути, да й протегне ръка. Трябва да разчита единствено на себе си, дори ако е толкова слаба, че не може да се измъкне през вратата на това болнично отделение. Но какво ли би могла да избере горката жена? Или трябва да се доверява на силите си, или да умре! 
Баща ми промени тактиката си. Слушаше мама в продължение на десет минути – време, което й беше достатъчно да изрази чувствата си в един единствен предълъг абзац, след което той    правеше следния коментар:
 - Всички вярваме, че на света стават чудеса. Но как би могла да предположиш, че тъкмо ти си  Чудото?Може би просто защото си по-умна и знаеш повече от другите за толкова много неща.
Мама му отвръщаше невъзмутимо:
     - Хич и не помисляй да хитруваш! Никога не си слушал внимателно какво приказвам. Кога съм споменавала нещо за чудеса? Просто искам да кажа, че заболяването ми не е неизлечимо.
    Яркочервено петно се появи  върху врата на баща ми. Думите му излетяха забързани, сякаш беше останал без дъх:
    - Щом е така, сигурно ще ти мине, ако просто полежиш спокойно ден два. Защо издирваш  какво се случва по разните болници? Каква е тази истерична врява? Няма ли у тебе поне капка отговорност към семейството? На колко си години? Или може би си по-глупава и незряла от Уей? Предпочиташ да дадеш парите си на правителството, така ли? 
    Тази неочаквана реч на татко ме изуми, ала отговорът на мама прозвуча съвсем спокойно:
    - Зная какво правя. Много добре ми е известно как да управлявам парите си и съм склонна да го правя, без да вземам предвид съветите на когото и да било.
    Едва по късно осъзнах какво бе искал да каже татко под „истерична врява“. Мама беше откъснала страниците от тетрадката, върху които бяха написани паролите за достъп до банковите сметки.  Когато за миг вниманието ни е било съсредоточено върху нещо странично, тя бе измъкнала банковите карти  и документите за отделните депозити от кожената чанта. По това време мама изглеждаше твърде напрегната и баща ми не посмя да я помоли да ги върне обратно.  След няколко дни, когато той отново повдигна този въпрос, мама го изгледа гневно, но не спомена нито дума къде е скрила документите.
     - Тук няма  сейфове, нито пък стаята се заключва – разясни ми татко. – Болницата не е идеалното място за съхранение на важни неща, непрекъснато влизат и излизат хора. Най-добре ще бъде да прехвърли парите веднага. Ако не се съгласи, най-удачното решение е да прибера документите в сейфа у дома и да ги заключа.
    Докато мама вземаше душ, баща ми прерови всички чекмеджета, джобове, палта, долапи, дори опипа възглавниците, преобърна буквално всичко, но не намери нито лист хартия. Веднъж, след като бе останал без дъх след дълго търсене, татко се обърна към мене, смаян до крайност.
 - Дали е взела всичките документи със себе си? – и посочи към банята, откъдето долиташе бълбукането на водата.
По гърба ми се спусна водопад от ледени тръпки, сякаш мама  през цялото време бе наблюдавала лицата ни, докато разговаряме, злорадствайки зад затворената врата. 
Татко отново повика на съвещание брат ми и мен.
 - Аз познавам майка ви най-добре. Тя никога не действа неразумно.Единствената причина, поради която се държи така, е че ние не й обръщаме достатъчно внимание. Ако се постараем повече за нея.. дори с някои най-обикновени неща, ще разбере, че даваме всичко от себе си и ще престане с гневните си изблици. Така нещата ще се развият далеч по-лесно – след това се обърна към брат ми и заяви:– Уей, от днес нататък ти също ще идваш в болницата всеки ден.
За да избегне ненужни коментари, докато претърсва стаята за документите на мама, тате помоли брат ми „засега да си остане у дома поне няколко дни и да си почива“. Само аз останах с него да му помагам.
Татко започна да окуражава мама да търси по-внимателно в интернет и й обеща да бъде на нейно разположение, в случай че тя желае да му постави някакви задачи.  Всяка вечер преди да си легне, тя записваше на флаш памет цялата информация, която бе намерила през деня, а на сутринта брат ми я принтираше. Той беше дизайнер и разполагаше с модерен цветен принтер.  В началото брат ми  си тръгваше без флаш паметта, която съвсем съзнателно „забравяше“ върху перваза на прозореца.  Татко всеки път го догонваше точно пред асансьора. Брат ми редовно мънкаше: - „Нищо няма за излезе от това, нали? Пак няма да мигна нито минута, докато принтирам тези купища информация.“ Баща ми пъхаше флаш паметта във външния джоб на чантата му, затваряше ципа и го плясваше тежко по врата.
 - Проверявай какво принтираш и внимавай да не пропуснеш някоя страница. Много е важно! 
Всеки ден аз готвех на мама, използвах различни рецепти, известни от векове като средство за лечение на рак, пробвах и нови комбинации от зеленчуци, които измисляше самата тя. Каша, която варях от десет различни вида ориз, имаше вкус, по-отвратителен от най-горчивото лекарство.  Ала мама изгълта набързо гозбата със сок от аспарагус и супа от кестени. Съставките на последното й ястие бяха червен боб и морски водорасли – тя изяждаше по три купички от него на ден. Когато синът ми Сионсион спеше, аз четях английски медицински сайтове.  Нито мама, нито баща ми ме бяха молили да го правя. Но аз работех като преводачка от английски и се надявах да открия нещо, на което мама не би попаднала сама в интернет.
Татко бе замислил да възобнови активността си в социалната мрежа на компания, за която работеше по-рано – неин предмет на дейност бяха хранителните вещества, тя осигуряваше прехрана на хиляди хора и вероятността някои от тях да работят в болници беше твърде голяма. Баща ми беше началник отдел – човек твърде популярен сред колегите си. Откакто започна да посещава различни специалисти по болниците, баща ми настояваше аз да карам колата.
 - По цели дни готвя и съм затрупана с какви ли не задачи – оплаквах се аз. – Точно сега ли се налага да те придружавам?
- Нима не разбираш, Мин – отвърна той. – Откакто онази проклета болест покоси майка ти, аз съм човекът, подложен на най-непоносимо напрежение. С готовност бих сменил мястото си с нейното  - аз да лежа в леглото, да се ровя в интернет, очаквайки чудото да се случи. А по цял ден обикалям Шанхай – от единия край на града до другия, всеки ден с нова надежда, която веднага угасва, смазана под тежестта на смъртната присъда. Аз страдам повече от майка ти! В толкова лоша форма съм, че постоянно треперя от страх да не прегазя някого.
Баща ми ме убеди, че е най-злощастната жертва на нещастието, сполетяло всички нас. Знаех, че губя мама. Не можех да понеса мисълта, че бих могла да изгубя и баща си при някое пътно-транспортно произшествие. Да, с готовност се съгласих да бъда негов шофьор. 
Ала татко ми каза и още нещо:
    - Мин, не виждам смисъл да обикаляме толкова много болници. Лекарите искат да се срещнат с пациента, за да произнесат смъртната си присъда. Лекуващият й лекар е все още в командировка извън страната, тъй че не можем да вземем нито епикризата й, нито резултатите от последните изследвания. Мога да само приказвам със специалистите, което не върши никаква работа – просто служи за успокоение на майка ти.
    За да внесе порядък в разпилените мисли на мама, баща ми всеки ден описваше каква информация бе събрал през деня. Всичките специалисти приказваха почти едно и също – вероятността да оздравее беше тридесет процента, седемдесет процента от прогнозите вещаеха смърт. Такава беше общоприетата практика - лекарите винаги оставяха място за оптимизъм, съсредоточаваха се върху възможността за оцеляване. Мама обаче възприемаше единствено тридесетте процента, отредени на живота, изявление, което ни повтаряше отново и отново.  Понякога положението ставаше непоносимо заради сладкия сироп на думите, разлял се навсякъде из отделението.
     - Някой ден ние четиримата ще заминем за Малвидите! – бъбреше баща ми.
    Колкото по-силна ставаше вярата на мама, толкова повече народни церове и лекарства поемаше тя. Макар че беше настанена в самостоятелна стая, вече беше получила четири предупредителни жълти картони от лекарите за това, че не взема лекарствата, предписани от здравното заведение. Стаята й имаше вид на експозиция от медицински брошури. Аромат на тамян се носеше из всички ъгли и на сестрите им беше трудно да си затворят очите пред всичките билки и прахове, натрупани под леглото на мама. 
    Брат ми доведе един монах, който според ширещите се слухове, умеел да прави магии. Монахът обиколи стаята, отпусна длан върху челото на мама и я държа там цели тридесет минути, след което затвори очи, усмихна се, кимна с глава и заяви, че злите сили вече са прогонени.
    Мама започна да си възвръща сърдечния смях, а ние й пригласяхме, произвеждащи звукове, които повече приличаха на кашлица – много се надявахме, че по този начин изразяваме подкрепата си за нея. Знаех, че ще дойде денят, когато трябваше да се разделим с всички илюзии.Трудно ми беше да си представя болката, която щеше да понесе мама при срещата с реалността.  

    Половин час след края на визитацията в понеделник сутринта Д-р Лиу дойде с наведена глава в стаята на мама. Каза, че искал да поговори с мене в кабинета си. Сърцето ми се сви, веднага се обадих на татко и го помолих веднага да дойде в болницата. Той тъкмо си купуваше закуска.
    Преди да заговори, Лиу направи дълбок поклон пред нас. Имах чувството, че ще изрече нещо като „направихме всичко в кръга на човешките възможности за нея“. Стиснах ръката на баща ми, който бе замрял неподвижно до мене. Лиу каза:
 - Съжалявам. Лекуващият й лекар, който бе на обучение в продължение на няколко седмици, се завърна в болницата. Той проучи изследванията на професор Чен.
Гледах как се движат устните, задържах погледа си върху меките косъмчета на брадата му.
 - Професор Чен има доброкачествен тумор и възпаление. Това. Друго няма. Много съжалявам. Беше твърде самонадеяно от мая страна да тълкувам направената й снимка пред вас. Това стана може би защото вие  толкова много настоявахте да узнаете какви са резултатите. За щастие досега не сме предписали никакво лекарство, което би могло да утежни положението й. Напротив, онова, с което я лекувахме, е ефективно средство за лечение на възпаления и тумори от този тип. 

 Превод от английски език и бележки за авторката: Здравка Евтимова.